Дарителска кампания за детската клиника към УМБАЛ „Свети Георги“ – гр.Пловдив

Дарение от детска градина Космонавт за построяването на нов детски и онкохематологичен комплекс към Детската клиника на УМБАЛ „Свети Георги“ – Пловдив.

Екипът на ДГ „Космонавт“ благодари на всички родители, които се включиха в дарителската кампания за детската клиника към УМБАЛ „Свети Георги“ – Пловдив.

Човечност

„Хора, бъдете човечни! Това е най-първият ви дълг! Бъдете човечни към всички съсловия, към всички възрасти, към всичко, което не е чуждо на човека! Каква мъдрост съществува за вас вън от човечността? Обичайте детството!“

Това са думи на бележития Жан-Жак Русо. Изминали са толкова години, откакто ги е изрекъл, но като че ли нищо не се е променило към по-добро. С всеки изминал ден ние, вместо да ставаме Човеци, се превръщаме в маса – в една непотребна, никому ненужна, дори на самите нас, маса. Умира човечността в нас – всеки ден бавно, по-бавно, макар тя да ни е дълг, макар да ни е задължение! Няма го състраданието, няма ги ХОРАТА, няма я добротата и все някой друг ни е виновен. Но никой не се замисля над това, че като посочваме с показалеца еди-кой си за виновен, другите пръсти „гледат“ нас. В нас е грешката, в никого другиго. Ние сме си господари на живота, но не го осъзнаваме, защото вече не живеем, а само съществуваме – забравили сме как се живее, как се усмихва, как се подава ръка на нуждаещ се, как… За много неща сме забравили, защото вече не сме деца, вече сме ВЪЗРАСТНИ. Ония възрастни, които вечно недоволстват и мърморят за нещо; ония възрастни, забравили за детството си – опетнили сме го това детство с всяка изминала минута, час, ден, седмица, месец, година… Защо не си оставаме малки невинни ангелчета? Ония ангелчета, които, макар и неосъзнато, изпитват състрадание, истинска любов, сладка радост. Могат да се радват на цъфналото цвете в парка, на счупената играчка дори, на усмивката… Могат да се радват на много неща. А ние не го правим. Не го правим не защото не го можем, а защото не го искаме.

Всички заедно „обитаваме“ тази Земя, а толкова сме се отчуждили един от друг – толкова много, че дори вече не познаваме съседите си; не ни пука за чуждото нещастие; не ни е грижа какво става с децата на България – били са агресивни, че как искате да са?! Те само това виждат от по-възрастните, от нас. Родителите трябва да възпитават децата си, а те правят ли го? НЕ! Защото вечно бързат за някъде, вечно искат още, но какво искат понякога и те самите не знаят. Хора, спрете! Вижте децата си! Те имат нужда от вас! Не ги оставяйте в ръцете на съдбата – покажете им правилния път, за да могат да разберат кое е истинско и кое – не. Запазете детството им и заедно с тях бъдете и вие дете! Тогава ще дойде моментът, в който ще разберете, че не всичко се върти само около нас, около парите, около бързането; тогава ще се научим да бъдем ЧОВЕЦИ, а не просто хора. Децата са истинско съкровище – вземете картата и ги открийте, щастието е в това! Само го пожелайте силно и то ще бъде ваше!

Пожелавам ви слънчев път към Човечността!

Детето си гризе ноктите

Да си хапят или гризат ноктите е често срещан навик сред деца и възрастни. При малките той може да се появи в различно време след тригодишната им възраст. Първият път обикновено започва при някакво безпокойство, после постепенно се превръща в навик, който много трудно може да бъде изкоренен. Въпреки че се среща често (приблизително всяко трето дете и всеки втора юноша са си гризали или продължават да си гризат ноктите) и няма сериозни последици при деца, които се развиват нормално, все пак това е признак за нервно напрежение и вие трябва да се замислите. Само така ще можете да помогнете на детето преди гризането на нокти да се е превърнало в закоравял навик.

Как да откриете причините

Първото, което трябва да направите, е да разберете от какво е предизвикано напрежението. Детето може би е неспокойно. На какво се дължи това? Не го ли критикувате, порицавате или наказвате често? Дали няма чувството, че очакванията на неговите родители са толкова високи, че то няма да бъде в състояние да ги задоволи? Самите родители са напрегнати, изнервени, взискателни? Може би е наблюдавало по телевизията или в живота сцени и образи, които истински са го разтревожили? Най-добре ще помогнете на детето, като премахнете причините за напрежението, довели до гризането на ноктите. Във всеки случай това е първото условие, за да бъдат успешни следващите опити.

Личният пример

Той си остава най-добрият начин, за да помогнете на детето си, което оправдава своите действия, щом има основание да каже: „Аз приличам на татко, гриза си ноктите като него!“ или „Защо да спра да си гриза ноктите? Ти винаги казваш, че трябва да спреш пушенето, но никога не го правиш!“. Ако сте в едно от цитираните положения, няма ли да е добре да измислите план, по който двамата заедно да се откажете от лошите навици и взаимно да подкрепяте усилията си? Ако майката има красиви нокти, тя може да покаже на момиченцето си как ги оформя, пили, лакира. После ще направи същото на детето, ще му сложи пръстенче, за да изглеждат ръцете още по-добре…

Осъзнаване на навика или релаксация

Тези две неща ще дадат възможност със съгласието на детето да се изработи стратегия за изкореняване на навика. Ето схемата на действие.

  • Научете детето да отпуска мускулите на ръцете и устата. Ръцете се свиват в юмруци и то ги стиска много силно, като брои бавно до десет, после рязко отпуска дланите. Нека детето повтори това упражнение три пъти, докато усети топлина и тежест в ръцете. По същия начин се постъпва с устата, устните и зъбите, които трябва силно да стисне, като вдишва дълбоко през носа. Отпуска рязко, като издишва и оставя устните леко разтворени. Повтаря се три пъти. С натрупването на опит двете движения – на ръцете и устата – могат да се изпълняват едновременно.
  • Осъзнаване на две неща. Първо, отрицателните последици от гризането на ноктите: ръцете стават грозни, местата около ноктите са болезнени и гледката на човек, който си гризе ноктите, е отблъскваща (ако е необходимо, сложете детето пред огледалото и го помолете да се наблюдава, докато си гризе ноктите: ефектът понякога е удивителен!). След това проследете как и кога започва да си гризе ноктите. Детето се нуждае от помощта на своите родители, защото твърде често го прави несъзнателно. Важно е да установите специфичните моменти през деня, които го подтикват към това, по какъв начин го прави. Дали когато гледа телевизия, когато е уморено или изнервено, когато рисува или пише с другата ръка и т.н? Горчивият лак за нокти също помага на детето да осъзнае, че си гризе ноктите (това може би е единствената полза от него, тъй като той няма реален ефект върху самия навик). Когато видите детето с пръст в устата, можете с жест да го подканите да спре. Но в никакъв случай не го упреквайте: то трябва да чувства вашата подкрепа и готовност за съдействие. Детето не си гризе ноктите „нарочно“!
  • Променете състоянието на нещата, след като сте наясно с него. Човек си гризе ноктите, когато ръката му не е заета с нищо. Защо тогава да не насърчавате детето да се занимава с дейност, която изисква участието и на двете ръце (моделиране, изрязване, работа с пластилин, колажи, шев и други)? Освен това можете да пъхнете в свободната му ръка (докато рисува например) мека топчица, пластилин или кърпичка. Необходимостта да си слага нещо в устата временно задоволете с дъвка или пластмасова сламка (ако детето е по-голямо).Предложете му следното: когато почувства нужда да си гризе ноктите или забележи, че го прави, може да си седне на ръцете, като един или два пъти преброи до десет, да мачка гумена топчица, да стиска силно облегалката на стола или просто да направи описаните упражнения за отпускане на ръцете и устата.
  • Подкрепете и мотивирайте детето. Разбира се, всичко описаното дотук се осъществява със съгласието на детето и с помощта на неговата добра воля. Ако то не е готово за това, по-добре отложете за по-нататък. Дори когато детето е мотивирано, то се нуждае от вашата подкрепа и при успех, и при неуспех. Пребройте колко нокътя можете да отрежете с нокторезачката всяка седмица, обърнете му внимание колко красиви стават ноктите (за по-убедително направете снимка на ноктите преди и след), подарете лак за нокти, пръстенче или несесер за маникюр – това са стимули за момиченцата. А на момчето всеки път, когато му отрязвате нокът, можете да подарявате например стикер, за да си направи цяла колекция.
Детето заеква

Заекването е едно от най-древните и все още не докрай разгадани нарушения на плавността на речта. По данни на статистиката, в света около 5 – 7% от децата страдат от заекване. Относно неговия произход и причините съществуват голям брой теории, вероятно поради специфичните и сериозни трудности, които то създава в процеса на комуникация.

Причините

Всички причини за заекване се обединяват в две групи: Предразполагащи причини (отключващи) – наличие на заекване в семейството (наследственост), проблеми по време на бременност и раждане или тежки инфекциозни заболявания през първите години, леворъчие (при опити за преучване към дясна ръка), закъсняло речево развитие. Наличието само на една от тези причини не е достатъчна, затова за „отключване“ на заекването трябва да е налице предизвикваща причина – силна и внезапна уплаха, отслабване на организма след тежко боледуване, плашене от страна на близките или други деца, физически наказание, неправилно възпитание (родителите се разминават в изискванията си към детето и то живее в постоянно напрежение), неспазване на режим на хранене и сън, свръхпретенции към речта на детето (да повтаря сложни думи, да демонстрира пред непознати уменията си да рецитира и разказва), семейни скандали, на които то е свидетел.

Как да разпознаете признаците на заекване у детето

Заекването се появява най- често между 2,5 – 5 годишна възраст, когато речевата функция е неустойчива и лесно ранима – нервната система е в процес на активно развитие, а говорните умения не са достатъчно автоматизирани. Известно е, че заекването е по-често при момчетата. От една страна това се обяснява с по-бавно развитие при тях на речедвигателните мозъчни раздели, а от друга – с по-голямата им активност, водеща до сблъсък с травмиращи ситуации.

Наличието на достатъчно силна отключваща причина може да провокира появата на първи признаци на заекване – нарушена плавност на речта, повторения на звукове и срички, поява на спазми (конвулсии) в началото на думите или при определени звукосъчетания, което прекъсва речта и често се съпровожда от удължаване на някои начални гласни. Дишането е накъсано и учестено, задъхано, като детето говори с по-силен и висок глас. Речевата продукция се влошава при разговор с непознати и се подобрява в позната обстановка (пред близки и приятели). В някои случаи след началото на заекване се наблюдава бърза и неясна реч. Тя се обяснява с желанието да се изговорят повече неща в светлия период, т. е. когато липсват спазми. Постепенно в речта се появява вмъкване на звукове, думи и фрази („а-а“, „ъ-ъ“, „пък-пък“, „това“), а така също пропускане или замени на трудни за изговаряне думи. Това нарушава структурата и логиката на изказване и води до формиране на патологичен стереотип на говорене. Детето се измъчва, когато говори. Появяват се напрежение и гримаси на лицето, както и насилствени движения в някои части на тялото (движения на раменете, отмятане на главата, свиване на пръстите на ръцете, тропане с крак). Постепенно се развиват и вътрешни (скрити) симптоми – смушение, срам, страх от говорене (логофобия), тревожно поведение в нови ситуации, нежелание за общуване, избягване на речев контакт и срещи с други хора.

Какво може да направите сами, след като се появи заекването

  • Ограничете гледането на телевизия и компютърните игри – целта е да се избягват възбуждащи зрелища
  • Старайте се така да организирате ежедневието на детето, че да не се налага активно говорене от негова страна – помогнете му да намери творчески занимания, които му доставят удоволствие (оцветяване, рисуване, игра с пъзели, изрязване).
  • Не допускайте детето да разбере, че сте притеснени от начина по който говори и не произнасяйте пред него думата „заекване“
  • Постарайте се да ограничите максимално храните и напитките, които съдържат какао и шоколад
  • Не му четете приказки преди да заспи – по-добре поговорете просто за нещата, които са се случили през деня
  • Не изисквайте от детето да учи стихотворения и да разказва приказки
  • Старайте се детето да се храни добре и да спи достатъчно време в денонощието
  • Пейте по-често познати песни като го поошрявате да говори бавно и спокойно
  • Когато детето е възбудено и иска да ви разкаже нещо отвлечете вниманието му – кажете например, че трябва да нагледате храната във фурната, а когато се върнете ще поговорите
  • Говорете винаги спокойно, бавно и без напрежение, когато общувате с детето – така му давате модел, към който да се придържа

Полезни упражнения

Ето и някои конкретни упражнения, които бихте могли да правите всеки ден по 10 – 20 минути с детето, може и с прекъсване. В зависимост от неговата възраст и интереси, можете да съкращавате или увеличавате продължителността на заниманията. Представете всичко като игра, за да засилите мотивацията на детето да участва. Игровите занимания включват следните етапи:

  • Дихателна гимнастика, целяща изработване на диафрагмено дишане, което позволява да се увеличи обемът на издишания въздух (при деца със заекване издишването е много кратко).
  • Съвместно изговаряне на думи и фрази, т.е. заедно с Вас – целта е да се закрепи навикът за бавно и ритмично говорене.
  • Повторения на думи и фрази – детето повтаря след вас като ехо; целта е същата, а готовите думи и изрази улесняват речта.
  • Закрепване на речевите навици в ежедневни ситуации – в игрите, по време на разговор с близките и др.

Внимание!

Ако след подобни занимания в продължение на 1 – 2 месеца запъването и блокажите в речта на детето не намалеят, задължително се обадете за консултация към логопед. Той най-добре ще прецени каква е степента на заекване при Вашето дете, каква да бъде терапията и как Вие бихте могли да се включите като помощник в нея!

Източник: Списание „Дете“

Детската градина - необходим етап в развитието на детето

Ако до този момент детето ви е не е посещавало ясли, то с навършването на 3 годишна възраст изниква въпросът дали да продължавате да го гледате (вие или някой друг) у дома, или да го запишете на детска градина. Съмненията на много майки са свързани първо с притеснението как детето ще се приспособи към тази голяма промяна; после идват страховете от постоянни настинки, боледуване, неприличните думички и пр.

Хубаво е да се отбележи веднага, че за разлика от подобни детски заведения в други страни, в България детските градини не са само място за отглеждане на децата в отсъствието на техните родители. Те са центрове за ранно възпитание и образование на децата след 3 годишна възраст, които имат собствени програми на обучение, одобрени от Министерството на просветата. Най-общо, целите на обучението в детските градини са: и зграждане на умения у детето да се обслужва самостоятелно; усъвършенстване на езиковите умения чрез разучаване на песнички, стихотворения и приказки; физическо развитие (гимнастика); развиване на естетическите възприятия чрез занимания по музика и рисуване; усвояване на основни понятия на ежедневието и външния свят, като времето, сезоните, смяната на деня и нощта, ориентиране в пространството. Детските градини обикновено предлагат и редица допълнителни занимания, като плуване, английски, бойни изкуства, народни танци. Така че, давайки детето си на детска градина, вие не просто осигурявате гледането му извън дома, но и го включвате в една образователна програма.

Кои са позитивните страни на това отделяне от дома и родителите?

Приблизително до 3 годишна възраст детето е имало изключителна нужда само от вас, родителите, и от близките си роднини. Сега, обаче, то се интересува все повече от заобикалящия го свят и от своите връстници. Склонно е да се отдели от вас за известно време. Започнало е да прави много неща само- да се храни, да изкачва и слиза по стълбите, да ходи до тоалетната. В детската градина то ще се научи как да общува с други деца, ще завърже първите си приятелства. Докато у дома е било център на вниманието, тук то е поставено наравно с другите деца; похвалите и наказанията го представят в определена светлина пред другарчетата му и съответно имат по-различно въздействие от това у дома. Ще откриете как бързо усвоява умения, които е възприемало неохотно, докато е било с вас вкъщи. Поощрявано от съревнованието с връстниците си, то ще се научи по-бързо да се обслужва само, да се храни и облича. Много често едно злоядо у дома дете „прояжда“ в детската градина. Това се дължи отново на желанието му да прави каквото другите правят и на различната обстановка.

Проблеми през първите седмици

Много малко са децата, които не срещат никакви проблеми при постъпването в детско заведение. Дори и най-общителното дете ще бъде леко стъписано и уплашено пред перспективата за първи път да се озове сред съвсем непознати хора. Трябва да бъдете подготвена за реакциите на детето си и да ги посрещнете спокойно и твърдо. На първо място, необходимо е да сте му говорили предварително и да сте му обяснили промяната, която ще настъпи в живота му. Хубаво е това да не става в последните няколко дни, а поне няколко седмици преди постъпването в детската градина. Изтъквайте позитивните страни на пребиваването му там, присъствието на много деца на неговата възраст, и непременно подчертавайте, че то ще прекарва там само част от деня, а останалото време ще бъде с вас. Най-добре през първата седмица родителите да водят детето, а не баби и дядовци. Подгответе се за своеобразното „представление“, което вашето момиченце или момченце най-вероятно ще ви поднесат ако не на първия, то на втория ден. Почти задължително ще има много плач, увисване на ръката ви, тръшкане на земята, сърцераздирателни викове „Мамо, не ме оставяй!“ и „Искам мама!!!“. Ако вътре в себе си не сте уверена в правилността на решението си да го давате в детска градина, ако не си давате сметка, че това са нормални временни реакции, които ще отминат бързо, вие само ще затрудните процеса на адаптация. Със своето притеснение вие само подавате сигнали на детето, че има за какво да се тревожи. Опитайте се да съкратите ритуала на раздялата и да си тръгвате веднага, щом детето ви е готово да влезе в групата. С нищо няма да му помогнете, ако продължавате да стоите, да давате „предпоследна“ целувка, да обещавате отново и отново, че ще го вземете първо и т.н.

Нормалната адаптация към детската градина може да продължи от една седмица до един месец. Понякога, обаче, дори и след този период децата продължават да страдат и да не желаят да посещават детската градина. Обърнете внимание, ако детето ви системно не се храни през деня в детската градина, ако е постоянно потиснато, ако се появят и други признаци на стрес, като събуждане и плач през нощта, напикаване, агресивни изблици. В такъв случай трябва да помислите дали причината не е в самата детска градина. Разпитайте детето какво мисли за неговите учителки, за децата в групата; разговаряйте със самите учителки, как те възприемат детето ви, говорете и с другите майки. Понякога детето просто не попада на вярното за него място. Тогава една смяна на детското заведение често решава проблема.

Детската градина е един необходим етап в развитието на детето. Детето ви навлиза в обществото на своите връстници и започва да усвоява постепенно навиците на социалния живот. Така то ще бъде по-подготвено за постъпване в училището.

Милена Златарова

Детски страхове

Развитие на детската психика

Доказано е, че детската психика се изгражда от 2,5 години до 7 годишна възраст. Добре е през този възрастов период да се постараем да осигурим на детето спокойна семейна обстановка, позитивни отношения между членовете на семейството и чувство на любов. Когато детето е обградено с любов и разбиране то неминуемо ще израсне с добра самооценка и увереност, което помага за справянето му с житейските ситуации. Освен това при поява на определен проблем, което е напълно нормално, детето лесно ще се справи с него.

Страх

Страхът е една от първите неприятни емоции, които стават достъпни за детето още в най-ранно детство. Той е израз на инстинкта за самосъхранение. Страхът търпи развитие и е различен във възрастов план. При най-малките той настъпва бързо. Възбудата, в която изпада мозъкът на детето е изключително голяма и тя води до пренагласа на почти всички органи.

Източници на страх

  • Наличие на тревожност в родителите, главно в майката. Тревожност по отношение на детето. Прекалено голямо предпазване от несъществуващи опасности и изолация от общуване с връстници. Стремеж да се прави всичко за детето. Потребност постоянно да се дават безбройни съвети и команди.
  • По-голямо количество забрани от страна на родителя към детето от същия пол или предоставяне изцяло на свобода на детето от противоположния пол.
  • Конфликт между родителите.
  • Психически травми изострящи възрастовата чувствителност към един или друг страх.
  • С възрастта се наблюдава голяма динамика на детските страхове.
  • В периода на бременността всяко безпокойство, изпитвано от майката се явява като първи акт на безпокойство и в детето
  • В първият месец от живота на детето повишеното безпокойство се дължи на неудовлетворени жизнено важни физиологични потребности като тези свързани с храна, сън, топло, студено, т.е. всичко, онова което определя физическия и емоционален комфорт на детето.
  • В периода от 1 до 3 години се развива интензивно интелектът, мисленето. Детето става по-ловко и активно.
  • На около 2 години се заражда страхът от тъмнината, който не е само резултат от родителска грешка, но и следствие от вътрешен конфликт в детето или външен конфликт със средата. Не са редки случаите на нощни страхове с най- често срещан персонаж е вълкът. Той се присънва на детето, което може би се бои от наказанието на родителите и особено на бащата
  • Към 3 годишна възраст като персонаж в съня се появява Баба Яга, която може да е отражение на проблемите на детето със „строгата“ майка. Освен това Баба Яга може да се явява и като страх от смъртта.
  • В периода от 3 до 5 години на преден план е формирането на собственото Аз на детето. Появява се стремеж към разбиране, доверие и близост с другите хора. Формира се чувството за общност / понятието „ние“ /. Интензивно се развива въображението, а с това се увеличават възможностите за проявление на страх.
  • До втората година момчето и момичето реагират по един и същ начин при раздяла с родителите, но след трета година момичето реагира по-силно при раздяла с бащата, момчето – при раздяла с майката. Ако детето не изгради добър емоционален контакт с родителите си през този период, възниква страх от изоставяне.
  • Излишната строгост на родителите също може да способства за формирането на този страх. Случва се в гнева си родителя да затвори или заключи детето в друга стая. Това му действа шоково и може да доведе до заекване или нощно напикаване.В този период се появява страх от затворени пространства.
  • Страхът от самотата се появява когато на детето дълго време не му се е обръщало внимание.
  • Периодът от 5 до 7 години се характеризира с доперационалния интелект. На 6 години детето проявява тревога за своята външност. „А за мен никой няма да се ожени.“ На 7 години идва страхът от закъснение, който изразява неувереност в своите способности. Между 6-та и 7-та година апогей бележи страхът от смъртта.
  • При 8-годишните деца страхът от собствената смърт се трансформира в страх от смърт на родителите.

Симптоми на невротичен страх:

  • Силно напрежение;
  • Неблагоприятно влияние върху формиране на характера;
  • Поведение, свързано с избягване не само на обекта на страха, но и на всичко свързано с него.
  • Страх от смъртта се появява също под формата на страх от зараза.
  • Много често невротичния страх от самота, страх от тъмното и страх от различни животни.
  • В периода от 7 до 11 години намалява егоцентризма на детето и се увеличава тенденцията да възприема позицията на другите. Тук страха от смъртта се трансформира в страх от войната.
  • Към 7 -8 години се развива тревожност. Изразява се в безпокойство и страх да не се направи нещо, което е в разрез с общоприетите норми на обществото и групата.
  • Някои деца панически се боят да не направят грешка, когато се подготвят за следващия учебен ден. Това е резултат от много педантични родители. Това създава чувство на неувереност у детето.
  • В по-редки случаи възниква страх от училището поради конфликт със съученици и връстници.

Заключение:

Детските страхове преминават с преминаването в следващ възрастов период. Наличието на страховете е част от развитието на детето. Приемат се за нормални тогава, когато не продължават дълго във времето и не пречат на личностната реализация.

Таблица за преобладаващи страхове през различните възрасти:

Възраст Източници на страхове
0 – 6 месеца Силни звуци, загуба на подкрепа
6 – 9 месеца Непознати нови стимули/ маски, височини
14 – 24 месеца Раздяла
2 години Звукови стимули /влакове, гръмотевици/, въображаеми същества, крадци, пространствени стимули /големи приближаващи обекти/
3 години Визуални стимули, конкретизирани стимули / груб тон, неприятни гласове /, призраци,вещици, самота
4 години Звукови стимули /пожарна сирена/, диви животни, липса на родители през нощта
5 години Визуални стимули,някой криещ се под леглото, природни бедствия /пожар, наводнения, буря/
7 – 10 години Неуспех и критика, неизвестност / сенки, призраци, тъмнина /, дребни наранявания, опасност /загуба на ориентация, крадци/, смърт, медицински и зъболекарски процедури.

Радка Цонкова

Важно!!!

Инстинктите, свързани със страха, са в тесни взаимоотношения с агресията, тоест агресивното дете е уплашеното дете и чисто физиологично, възбудата, която то проявява когато действа агресивно, е същата, когато то е уплашено. Едното може да произлиза от другото, тоест:

  • Страхът може да причини агресия
  • Агресията може да причини страх

Често страхът се прикрива от детето чрез телесни симптоми:

  • Чувство на „присядане“ /смущение в гълтането/;
  • Коремни болки
  • Тежест в гърдите
  • Бодежи в сърдечната област
  • Нощно напикаване
  • Заекване
  • Липса на апетит
  • Чувство на недостиг на въздух с дълбоко дишане
  • Студени, изтръпнали ръце
  • Чувство на парализиране на крайниците-в крайни форми

Психологически смущения, провокирани от детските страхове:

  • Уклончиво, отбягващо поведение спрямо определени ситуации
  • Целенасочено отричане на страх
  • Принудително, тиранично и изискващо поведение
  • Мъчителни натрапливи мисли и действия
  • Смущения в заспиването и в съня
  • Вкопчващо се поведение и протест при раздели

Някои източници на тревожност при децата и техники за преодоляването й

Страх от изоставяне и от загуба на любовта на родителите-най-големият детски страх:
„За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери…С отритването идва гневът ти за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление…Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина, друго открадва-дано златото го направи обичано, трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението, и нова вина…“ Джон Стайнбек

Техники:

  • Детето никога не трябва да бъде заплашвано с изоставяне, дори на шега /Синдром „Хензел и Гретел“/
  • Когато предстои раздяла с родителите, например тръгване на детска градина, това трябва да е бавен, дълго подготвян процес, в който трябва възрастните да бъдат честни с децата си и предварително да се разиграват сюжети за отделянето от дома чрез ролеви игри, тоест на езика на детето
  • Децата трябва да имат със или около себе си нещо дребно, което да им напомня на тяхната майка, например нейно шалче
  • Децата да се уверяват, че в точно определено време от деня, те ще си бъдат отново с близките хора, в къщи и да им се изгради такъв стереотип, създаващ им чувство за сигурност и постоянство

Тревожност, дължаща се на чувство за вина

Всяко дете се чувства по някакъв начин виновно пред възрастните, защото ежедневно бива критикувано за различни свои постъпки, както в къщи, така и в градината.

Техники:

  • Детето да знае, че е наистина свободно да мисли, каквото си иска, без да се опасява, че ще загуби любовта на значимите за него възрастни. Полезни са изказванията: „Ти мислиш по един начин-аз по друг. Нормално е. Хората са различни.“
  • Дългите обяснения на възрастните в този случай, не са ефективни. Понякога просто трябва да се прекрати чисто физически дадено действие. Като например, ако едно дете си играе с дистанционното, достатъчно е то да бъде взето от него.

Тревожност, дължаща се на неразбирателство или раздяла между родителите

Когато родителите воюват, децата изпитват тревога и вина. Тревога, защото домът им е в опасност, вина-поради въображаемата си роля в семейния раздор. Почти всяко дете приема механично, че то е причина за домашния конфликт.

Техники:

  • Да се има предвид, че всички по-дълги раздели, се изживяват от малкото дете напълно като загуба
  • Да не се въвлича детето в тези разпри и да се иска от него да заема нечия страна, защото идентифицирайки се с единия родител, то остава без другия модел за идентификация и така то се развива еднострачиво и непълноценно
  • Децата да не се обгрижват, като се компенсира липсата на пряк контакт с тях чрез големи подаръци или ласкателства. Така има риск да станат манипулативни.

Тревожност, дължаща се на ограничаване на физическата активносте

Липсата на достатъчно пространство за двигателни игри и занимания, разстройват малките деца. Така се натрупва вътрешно напрежение, което провокира покачване на тревожността им.

Техники:

  • Малките деца трябва да изливат напрежението си във физическа активност
  • Нуждаят се от пространство за тичане и от подходящи предмети за игра
  • Оптималната за децата среда предполага стая или двор, който да дава възможност за буйни игри в обстановка на физическа и психолог ическа безопасност.

Тревожност, породена от среща със смъртта

Когато детето страда от загубата на рибката си, на костенурката или котката си, родителите бързо ги заместват с нови, в стремежа да подтиснат детското страдание. Но така в съзнанието му, се създава една представа, че загубата на любими същества, не е от голямо значение и че обичта и любовта лесно могат да се пренасят от един обект на друг. Здравословният подход в случая е друг.

Техники:

  • Детето не трябва да се лишава от правото си да скърби и да тъгува. Човечността му се изостря и характерът му се облагородява, когато му се даде възможност да поплаче за края на един живот или на една обич.
  • Децата не трябва да се изключват от преживяванията на семейството.
  • Загубата се посреща, ако на детето му се позволи да изрази докрай своите страхове, фантазии и чувства, свързани с нея. Ролята на възрастния е да съпътства детето в този процес, като го подпомага да вербализира чувствата си: „Тя сигурно много ти липсва. Ти много я обичаше. И тя тебе., Би искал да е още жива, нали?,. Трудно ти е да повярваш, че е умряла, нали?….“ и т.н.
  • Смъртта не трябва да се представя чрез метафори, защото децата ги приемат дословно.
Етапи в детско-юношеското развитие, по Ериксън

Младенчеството се простира от раждането до около 1-годишна възраст.

Напълно безпомощното бебе зависи изцяло от грижите на майка си – от нея идва храната, топлината, грижата, безопасността. Фундаменталното чувство, от което се нуждае то, е увереност, че когато е гладно, ще му се даде храна, когато му е студено – топлина, внимание. Този първи етап на най-ранна и недиференцирана идентичност на детето възниква от срещата на майката и малкото бебе – среща на взаимно доверие и взаимно признание. В цялата си детска простота тази среща е първото преживяване на това, което в по-късните прояви на любов и възхищение може да бъде наречено единствено чувство за „свещено присъствие“, и потребността от него става основна за човека.

Вторият етап – между 1- и 3-годишна възраст се свързва с изграждане на чувство за самостоятелност и автономност.

Това, което се съгради като базово чувство за автономност в тази възраст, в зрелостта ще се проявява като „смелостта да бъдеш независим индивид, който може да избира и ръководи своето собствено бъдеще“. Постигането на чувство за автономност е сложен постепенен процес, свързан с развитие на способността да се вербализират желанията (а това значи и да се осмислят, осъзнават), да се дава по-близка до реалността преценка за нещата, логически последователно да се координират модели за действие и пр. Като резултат детето, „все още силно зависимо“, започва да преживява своята автономна воля. Детето в своя стремеж е изправено пред двойна зависимост – казва Ериксън – от една страна, вътрешните му импулси за развитие изискват легитимиране, външно проявление, срещу които детето понякога е безсилно и от които се страхува, от друга – то е в неравнопоставена, безсилна позиция спрямо възрастните. От тяхното поведение в процеса по изграждане на автономност зависи много. Ако родителите са свръхамбициозни и „пришпорват“ неготовото все още дете да се справя, то може да се обезкуражи, да формира чувство за несправяне и непълноценност; при противоположното – липса на грижа и интерес, „то ще бъде изправено пред двойно възроптаване и двойно разгромяване“ – спрямо собствената си същност и спрямо средата.

Пътят на съмнението (братът на срама, както казва авторът), посято на тази възраст, минава през ред метаморфози, за да се прояви в зряла възраст по най-различни (но винаги пречещи на субектността) начини – „страхове от скрити преследвания и скрити преследвачи, заплашващи откъм гърба“, неспособност да се използва „миналото като предпоставка за ново начало“.

Третия етап от развитието (между 3- и 6-годишна възраст) на его-идентичността Ериксън свързва с „изпробването“ на поведенческите модели, на ролите, които детето трябва да поема като зрял човек. Но основното новообразувание, което се проявява и развива, е инициативността

Ето как Ериксън отбелязва най-важното за този етап:

  • детето се е научило да се движи по-свободно и енергично, „то може да забрави, че ходи, и вместо това открива какво може да прави с ходенето“ – това му дава „един по-широк и според него неограничен радиус от цели“
  • усвоило е езика до степен да може чрез него – с въпросите, които задава непрекъснато, и разбирането на обясненията – да разширява знанията и светогледа си
  • на базата на предходните завоевания да развие въображението си до такава степен, че да може да се плаши от собствените си измислици

Но главното постижение на този етап е „чувството за инициатива“ като основа за реалистичното чувство за амбиция и цел.

Всички тези постижения, освен че развиват его-идентичността, увеличават жизнеността и жизнеспособността на детето, то става по-любещо, по-релаксирано и по-умно в преценките си, с други думи: по нов начин витално.

Ако стремежът към автономност от втория етап е свързан по-скоро с борба със съперниците за подобаващо се място, минаваща под знака на „яростта на ревността“, на този етап Ериксън смята, че „инициативата носи със себе си очакваното съперничество с тези, били там първи…“. Инициативата предполага борба и съперничество, едно убедително, „нахълтващо“ поведение.

Четвъртият период обхваща възрастта между 6 и 14 г.

Като най-важна особеност в тази възраст Ериксън определя стремежа на детето „да учи бързо и жадно“. На тази възраст то с удоволствие:

  • поема задължения
  • учи се на дисциплина
  • усвоява технологии на „правене“ на неща
  • прави нещата синхронно
  • взаимодейства с другите, настроено е да споделя съвместна работа
  • конструира и планира
  • наблюдава и имитира работата на другите – особено тази, която е интересна и разбираема за него
  • способностите и инициативата му растат

С една дума, детето усвоява способността да бъде деятел, да съзидава. „Сега то се научава да печели признание, като произвежда неща“.

Детето започва да твори, но вече не във въображението си или в играта, а като съзидател, като деятел. За тази цел му е необходимо да овладява технологиите на правенето, да сътрудничи в процеса на произвеждане с връстници и възрастни. При предобразованите народи в този момент децата навлизат директно в технологията на своето племе.

Сложността на живота в цивилизованите общества налага между детството и зрялата възраст да се вклини период на общообразователно обучение в училище.

Опасността на този етап естествено е противоположното на компетентността по създаването – чувството на некомпетентност, водещо до чувство за малоценност.

Друга опасност, не така явна и опустошителна като чувството за малоценност, е преждевременна фиксация на този етап – детето да остане с манталитета на „един добър малък работник“ или „добър малък помагач“.

Третата опасност – вероятно най-често срещаната, отбелязва Ериксън, е прекалено дълго продължаващото обучение така да изтласка в далечно бъдеще самото работене и действително съзидание, че „детето никога да не постигне удоволствието от работата и гордостта да прави поне едно нещо наистина добре“.

Ериксън определя този етап от развитието като „най-решителният етап в социално отношение“, защото изгражда чувството за технологичния етос на културата. Авторът подчертава, че за училищното образование е важно да успее да предаде на децата конфигурацията от култура и основни за преобладаващата технология операции в комбинация с „подкрепа у всяко дете на чувство за компетентност, т.е. свободното упражняване на ловкост и интелигентност в изпълнението на сериозни задачи, незатруднявани от детското чувство за малоценност“.

Следващият период – юношеството (пубертетът), обхваща възрастта между 14 и 18 г.

Поведението на юношата става толкова очевидно различно от другите периоди, че се говори за специфичен начин на живот през пубертета, за юношеска субкултура.

Основният личностен процес, свързан с его-идентичността, е преосмисляне на придобивките в идентичността до този момент, „справяне с останките на отрицателната идентичност“, поставяне на нови акценти, интегрирането им в цялостен Аз, постигане на ново чувство за тъждественост, в което да намерят място и проявленията на новообразуванието полова зрялост. Конфликта за този период Ериксън извежда от противоречията вътре в его-идентичността.

Отново се преживяват, но на по-високо равнище на зрелост, кризите от предишните години, като това става вече не в детския вариант на семейната среда, а в контекста на обществото. Това общество за юношите е все още „смътно в своите очертания и същевременно належащо в изискванията си“, казва авторът.

Акцентът на първия период – потребността от доверие – тук се изживява отново с пълна сила – „Юношата търси с настървение хора и идеи, в които може да има вяра, което означава също хора и идеи, в служенето на които би си струвало човек да доказва своята ценност“.

Вторият период с характерното за него желание за автономност тук се проявява отново, но в по-засилен и зрял вид – юношата силно желае да взема сам решенията за живота си, но и се страхува от това, страхува се да не се окаже в ситуация на самосъмнение или присмех от страна на околните. Това води до нов парадокс – „Той по-скоро би действал по свой собствен избор безсрамно в очите на по-големите, отколкото да бъде накаран да върши дейности, които ще бъдат срамни в собствените му очи и в очите на неговите връстници“.

От периода на инициативата той получава способността чрез въображението си да създава образи на това, какъв би могъл да стане. В пубертета младият човек развива и усъвършенства тази способност и изгражда стремежи, въображаеми превъплъщения и амбиции за бъдещето. Нуждае се от приятели, с които да споделя мечтите си, от хора, които да го изслушват, да му вярват и подкрепят в това начинание.

Чувството за създаване от предходния период се появява тук като стремеж за ориентиране и избор на професия. Технологичните направления на ъзможностите му се разширяват, той се подготвя да поема най-разнообразни роли, свързани с бъдеща професионална реализация. Критериите за избор на работа обаче не са свързани толкова с добро заплащане или висок статус. Юношите мечтаят за работа, която ще ги дарява с „удовлетворение от функционирането с уникално съвършенство“. Те са готови да поемат идеологическия потенциал на обществото в това отношение. Юношата се нуждае от другите и от тяхното одобрение, но повече от всичко държи на своята свобода.

В пубертета всичко минава под знака на изграждане на его-идентичността. Дори любовта – този двустранен на пръв поглед процес, в юношеството изпълнява по-скоро друга задача това е по-скоро начин да изпиташ себе си, да разбереш кой си всъщност. „Юношеската любов е в значителна степен опит да се постигне дефиниция на идентичността чрез проектиране на собствения дифузен Аз-образ върху другия и по този начин той да се види отразен и постепенно изяснен“.

В пубертета юношата се вълнува кой е той, какъв иска и какъв може да стане, как изглежда в очите на околните и какъв биха искали да го виждат те и накрая – има ли разминаване между представата му за себе си и мнението на околните за него. Този възел от проблеми търси своето разрешение.

Вътрешните закони на развитието действат адекватно само при подходяща среда, създадена от обществото и, което е особено важно – от близките, които са непосредствено около детето. Така развитието на личността се определя от неделимото взаимодействие между възникваща вътрешна способност и посрещащата я от обкръжаващите близки хора и институции адекватна реакция.

За развитието на всяка способност са необходими специфични условия, при наличието на които тя постига зрелост и пълнота и се включва в личностното изграждане. В този процес близките също се развиват и то не по-малко, отколкото техният „обект на възпитание“ – може да се каже, че и двете страни са едновременно субект и обект на възпитание. Ериксън отбелязва: „Да се каже, че бебетата контролират и възпитават своите семейства, е също така вярно, както и да се каже обратното“.

Това е в сила за всеки етап от развитието – вместо „бебе“ със същия ефект можем да говорим за взаимообучението между семейството и малкото дете, ученика, юношата, зрялата личност или възрастния човек. Може би именно младите са главният двигател на развитието в сферата на човешките взаимоотношения, модата, музиката, облеклото, ново отношение към труда и пр. – именно подвижността и промяната на младежките изисквания, желания, критерии „въртят“ света.

Ериксън е оптимистично настроен за личностното развитие – допусканите грешки в развитието могат да бъдат преодолявани в хода на целия живот, смята той. Всеки нов етап се съгражда върху основата на постигнатото от предишните етапи. Ако някои от тях са преминали недостатъчно добре, в смисъл съответният за тях компонент е развит недостатъчно, или с изкривена посока, ако конфликтът не е решен позитивно, пасивите се поемат от следващите етапи и имат шанс да бъдат решени, но затормозяват ефективното протичане на развитието.

Хиперактивните деца

Хиперактивните деца са специална „порода“ деца. В зависимост от това кой и в какво настроение ги определя можем да чуем различни неща за тях. Майките им ги определят като по-буйнички, по-отворени, по-нетърпеливи и по-любознателни. Учителките в детската градина като немирници и побойници, преподавателите в училище като раздразнителни деца, които трудно се съсредоточават и постоянно си намират всякакви други занимания, различни от уроците. Тези деца не могат да играят сами, постоянно търсят чуждо внимание и някого, когото да занимават със себе си. Играят с всичко по малко, недонаправили пъзела, те започват да рисуват. Недовършили картината, вземат количката. Накрая започват да тичат из стаите, да блъскат вратите и другарчетата си и като резултат се възцарява невероятен хаос.

Затова като цяло хиперактивните деца с времето минават в графа проблемни деца, именно поради невъзможността да се съсредоточат, честата промяна на настроения и постоянната си нетърпеливост, преминаваща в агресия. Това се превръща в проблем и за тях, и за всички около тях. По тази причина специалистите препоръчват от ранна възраст да се заемем с възпитанието на децата и да ги приучим към съсредоточаване, толерантност и любов към другите.

Най-правилният начин да научим някого да обича е като го обичаме. Статистиката показва, че децата, които като бебета са били гушкани, милвани, пели са им песнички преди да се научат да разбират и са разговаряли с тях, преди да започнат да говорят са много по-спокойни, по-комуникативни и по-емоционално стабилни. Когато пораснат, те се превръщат в огледален образ на хората, с които живеят. Ако родителите са нервни и психически нестабилни, може да се очаква същото качество и у децата.

Според педиатри и терапевти на хиперактивните деца трябва да им се осигури повече пространство и свобода. Затова вместо да им се караме за всяко счупено нещо у дома, да им викаме, че не стоят мирни, добре е да им осигурим пространство, където на воля да изразходват енергията си. За такъв тип деца са подходящи дългите излети през почивните дни и разходките в парка. Като начало е добре да няма много други хора наоколо и след това малко по малко да започнем да ги приучаваме към игра в група, правилна комуникация с другите, изслушване на събеседника, учтиво държание.

Подходящи са игрите с топки, които стимулират развитието на координацията и концентрацията. Умението за балансиране, люлеене, скачане, премятане, пързаляне, катерене. Когато придобият ловкост и увереност в себе си задължително трябва да ги научим да изчакват другите деца, да пазят себе си и тях, да не изпреварват.

Ако обичат да рисуват, блокчетата за оцветяване са също много подходящи, като домашно упражнение за концентрация и съсредоточаване. Отначало те ще прекрачват всякакви ограничения и ще минават през всички черти, но с времето ще започнат да стават по-спокойни и по-прецизни в работата си. Ще може да им се повери ножица, с която да изрязват различни елементи, да моделират с глина, да апликират. Игри свързани с концентрация са също конструирането, реденето на пъзели и мозайки.

За да събудите интереса в детето е необходимо и вие да се запалите по тези дейности. В процеса на заниманията е добре да го насърчавате, да го хвалите, че се справя добре, точно когато е решило да се откаже, защото не намира правилната част и е готово да захвърли всичко.

Емоционалната подкрепа е много важна за детето. У него се създава увереността, че то може да прави много повече неща от това само да тича като свободен електрон или да буксува с количката по пода в неясна посока. Обяснявайте му, че някои дейности изискват по-специално внимание и по-прецизно отношение. Разказвайте му например за работата на хирурга, колко е важно той да е съсредоточен, да внимава, защото в ръцете му е поверен цял човешки живот и ако той е невнимателен, последиците биха били фатални.

По този начин бихте могли да разговаряте за спецификата и на любимата му професия, като му дадете да разбере, че всяко занимание изисква специални умения, които се изграждат с труд и постоянство

Дори да е избрало по-дейна професия като войник например, отидете на полянката и заедно се опитайте да уловите пеперуда, като стоите неподвижно в храстите и търпеливо изчаквате точния момент за действие. Със сигурност каквато и професия да харесва вашия малчуган, ще намерите необходимите аргументи в полза на толерантността, търпението и вниманието.

Четенето – една много пренебрегвана и позабравена дейност от днешните деца, те не могат да се съсредоточат да четат, предпочитат да изгледат филмчето и така бързо да разберат какво става с главния герой в края, вместо да отделят няколко дни подред, за да прочетат сами книжката. Така че, една от основните причини да не четат днешните деца е именно това, че са хиперактивни – деца, които растат без норми и ограничения. Всички знаем, че това малко по малко се превръща в много сериозен проблем на нашето общество и ако не вземем мерки може да излезе извън контрол, избивайки в сериозна агресия.

Затова и за хиперактивните деца е много важно спазването на ритуалите. Да се събужда по едно и също време, рутинните действия да следват закономерно едно след друго – закуска, детска градина, игра на открито, вечерята, приготвянето за сън, миенето на зъби, обличането на пижамата, вечерната приказка и целувката за лека нощ. Всичко това е много важно. Освен, че се изграждат положителни навици, детето знае какво да очаква и бързо се научава кога е време да лудува и кога да се съсредоточи и да внимава.

Хубаво е спокойните и по-бурните дейности да следват в определен ред, така че да има някакъв баланс и хармония в цялостното подреждане на ежедневието на детето. Детето да има своя собствена стая или поне кът, където би могло да се усамоти, да рисува, да се забавлява, изграждайки свой собствен свят. Плюшковците са на особена почит при по-малките деца. Те са част от семейството, част от техния свят и от техните най-доверени приятели, затова може да се скарате на мечето, че без да иска в лудориите си е бутнало въображаемо гърненце с мед и да разиграете възможните сценарии или че е ударило Прасчо и сега той е тъжен и плаче. Да помислите заедно какво трябва да направи мечо, че отново да върне усмивката на лицето на любимия си приятел и отново да могат да играят заедно, както преди. Така включвайки плюшените играчки може да разигравате различни модели на поведение и да ги обсъждате с детето.

Ако в отглеждането на детето участват и други хора – баби, дядовци, лели, гледачки, необходимо е и те също да спазват установените правила, за да не се получи класическия български вариант – Ама баба всичко ми позволява, а пък дядо е по-добър, защото ми дава шоколадче за лека нощ… и други подобни. Банално звучи, но за проблемите на децата винаги са виновни родителите.

Ако едно дете е определяно като проблемно, най-вероятно има проблемни родители. Защото ако има желание, време и разбиране, енергията и на ай-хиперактивното дете може да бъде насочена в градивна посока и от него да излезе бъдещ световен шампион в някакъв вид спорт, а защо не и художник или прецизен архитект.

Използвана литература: Вергиния Генова, сп. „Аз-жената“, 2007 г.

Какво е това Детска учителка?

Толкова много хорски очи гледат към детската учителка. И непрекъснато я преценяват. Хвалят или порицават. Предпочитат я или я отхвърлят. Спорят или се съгласяват. Отричат или потвърждават. Изпълняват или отказват. Радват се или се сърдят. И е нормално и са прави, защото с нея са децата им.

Толкова много детски очи гледат към детската учителка. И непрекъснато имат нужда от нея. Смеят се или плачат. Радостни са или скърбят. Трудно им е или им е лесно. Слушат или палуват. Викат или мълчат. Успяват или не успяват. Искат или не искат. И винаги са прави, защото са деца.

А тя – сред толкова много погледи. Такава е професията на детската учителка – много очи да се вглеждат в нея, да я преценяват и да имат нужда от нея. Непрекъснато, всички, всеки ден. А тя – има ли време да се огледа, има ли очи да се види, има ли сили да се оцени?! Трябва да има! За да е полезна на хората и на децата им.

Не знам, от постепенно увеличаващия ми се професионален опит ли, от намаляващите тайни на професията ли, или просто от стремеж за самопознание и самооценка (психолозите май на това му казваха рефлексия), но напоследък често си мисля за това колко много скрити, невидими проблеми и противоречия има професията на детската учителка. Как те изпълват нашето ежедневие без да са очевидни за останалите хора и, в същото време, колко малко, те – хората искат и умеят да ги видят. И, по – важното, колко рядко самите ние осъзнаваме тяхното присъствие, тяхното въздействие върху самите нас. От това, според мене, много зависи самочувствието и самоуважението ни, а те не трябва да ни липсват.

И, ако на хората им е трудно да видят проблемите и противоречията на нашето професионално ежедневие, нека поне ние ги видим и си ги кажем. Нека поне ние да сме наясно с тях, за да не загубваме чувството си за стойността и смисъла на нашия труд.

  • Не сме ли ние единствените възрастни хора, които на чуждите деца отделят повече време отколкото на собствените? Не сме ли ние тези, за които децата на другите хора стават повече от собствени?
  • Има ли за нас междучасие? Звънят ли в работния ни ден звънци, за да отмерят края на часа и да ни дадат отдих? Има ли по – интензивен педагогически труд от този на детската учителка? – да ме извинят колежките от по – горните образователни степени.
  • Има ли по – разнообразен работен ден от нашия? Не сме ли ние тези, които сме с децата във всякакви ситуации на ежедневието им? И тук няма предметно обучение, няма учебни часове, няма влизане и излизане в клас. През целия разнообразен и ситуативно безкраен ден ние сме с децата – единствени между всички учители.
  • Търпи ли нашата работа отпускане, празни моменти, липса на мобилизация, неподготвеност? Не сме ли ние непрекъснато и целодневно в обектива на детските погледи? Те питат, искат, търсят помощ? И ако за миг се отпуснем, ако не им отговорим, не им помогнем, ако сбъркаме? Нали децата са нашите най – важни „контролни органи“, за проверката на които трябва винаги да сме готови.
  • Има ли друга учителска професия, която да изисква толкова всестранна подготовка? На какво ли не учим децата? В каква ли насока не се стремим да ги формираме? Има ли област в познавателната и житейската подготовка на децата, по която ние да не трябва да сме специалисти? Не са ли смешни и елементарни, тогава, завистливите разсъждения на някои хора, че сме имали цял свободен полуден и много – колко страшно много – отпуска? А, за заплатите ни – по–добре е да не говорим.
  • Има ли друга професия, в която повече да си длъжен да бъдеш образец – образец за знание, за поведение, за отношение, за личност? На кого друг децата с такава готовност и желание подражават освен нас? И как да им изневерим? И какво ни струва това – да сме постоянен и к омплексен образец за подражание?
  • Има ли друга учителска професия, която изисква да си много добър психолог? Можем ли да възпитаваме децата, ако не умеем да ги наблюдаваме, да ги оценяваме, да осъзнаваме мисленето и поведението им, да ги познаваме всестранно? И всичко това в най – динамичната възраст, във възрастта на бързо и непрекъснато променящите се състояния, нагласи и настроения? Психолози не на книга, а в професията си – не сме ли ние това?
  • И нататък – за “първите седем години” – не сме ли ние, които работим в най – противоречивата, най – сензитивната, най – интересната, най – личностно основополагащата възраст? Кой повече от нас изгражда фундаментите на личността – как и с какви усилия знаем само ние.
  • Не сме ли прави, тогава, че непрекъснато и настоятелно търсим помощта на родителите? Но, помощ не формална, не епизодична, не сутрин или вечер, а постоянна и съдържателна, помощ превръщаща се в сътрудничество и взаимодействие. Получаваме ли я – ако да – добре, ако не – отговорността отново е наша, за жалост.
  • Последен въпрос. Той не е към нас, а към хората, към тези, чиито деца превръщаме в личности. Прави ли са те, когато смятат, че най – лесното нещо е да си детска учителка – какво толкова и аз в къщи възпитавам дете? Прави ли са те, когато смятат, че нашите трудности са много по – малко от техните – какво толкова посрещаш ги, занимаваш ги, храниш ги, играеш си с тях – това и аз го мога? Прави ли са, когато смятат, че те могат да са като нас и ние като тях? Може би са прави, може би не?! За нас е по – важно да знаем ние кои сме, какво правим и какъв е смисъла на това, което правим. И да сме убедени в този смисъл

От една детска учителка

Когато децата плачат

Стресът прави децата смутени, страхливи, объркани, ядосани, недоверчиви, тъжни и разочаровани. Ние, възрастните, трябва по възможност да намалим стресовите ситуации, в които изпадат децата. В същото време е важно да сме наясно, че не всеки стрес трябва да бъде избягван. Не можем да държим децата далеч от живота. Подрастването винаги съдържа в себе си известно разочарование. Не е реално да се стремим непременно и на всяка цена да предпазим децата от болка, трудности и отчаяние. Наша задача обаче е да помогнем на децата да бъдат готови да се справят с последвалите от това чувства. Естествена реакция на децата при преодоляване на стреса е плачът. Родителите често се питат:

Какво трябва да правим, когато децата плачат?

  • Разрешете им да плачат!
  • Бъдете до тях в този момент!
  • Бъдете съпричастни и проявете разбиране!

Първо трябва да се намери причината за стреса и по възможност да се отстрани. Винаги трябва да се допуска възможността плачещото дете да изпитва телесна болка. Ако това предположение се окаже обосновано, потърсете в случай на нужда лекарска помощ. Не можем да му разрешим просто да плаче, само защото се поставяме на негово място и разбираме болката му. Също така, ако детето е в стрес например от това, че се е заклещило под стола, е безсмислено да се казва: „Хайде, плачи!“ Първата крачка в подобна ситуация се състои в това да се направи всичко възможно, за да се отстрани причината за болката.

Ако причината за наранените чувства на детето се повтаря ден след ден и е постоянен източник на стрес, трябва да се обърнем към общата ситуация. Например ако момиче дразни постоянно малкия си брат, проблемът не се решава с това да разрешим на момчето винаги да плаче. Нужно е да помогнем на по-голямата сестра да отстрани нараняващото поведение.

Възможно е плачът да е знак за тежък стрес. Когато възникне подозрение, че едно дете е сексуално малтретирано или бито, трябва да се съобщи на съответните органи на реда. Не е достатъчно само, че детето се е осмелило да изрази своите чувства.

Следваща крачка след отстраняване на причината за стреса, е да обградите с внимание и любов детето и да приемете неговия плач с разбиране. Важно е то да не се почувства отхвърлено, а да знае, че е обичано, все едно какви са неговите чувства. Когато плачат, децата спонтанно търсят телесен контакт, нуждаят се от някого, който да остане при тях, да ги изслуша и да сподели техните чувства. Например: Една майка е на плажа заедно с тригодишния си син. Там той намира хубава мида, която отнася в къщи и оставя на пода. На следващия ден стъпва без да иска върху мидата и тя се счупва. Момченцето се разплаква. Вероятно реакцията на мнозина майки в такава ситуация би била: „Не бъди тъжен! Ще отидем още веднъж на плажа и ще намерим нова, по-хубава мида.“ Но този импулс ще почива на желанието им да отклонят дете от неговите чувства. А дете има право да изрази мъката си. Правилната реакция е майката да каже: „Знам, мъчно ти е, задето хубавата мида се счупи!“ Нека да го вземе в ръце и да го остави да плаче толкова, колкото му е нужно. Този плач, реакция вследствие на стрес, е важна и здравословна форма на разтоварване, която има позитивно телесно и физическо въздействие – отделя се енергия, освобождава се напрежението, намалява се кръвното налягане, разграждате се стресовите хормони и по този начин се възстановява хомеостазата на организма. Има обаче случаи, в които сълзите и гневните избухвания на детето изглеждат несправедливи спрямо моментната ситуация. Тогава родителите са напълно объркани и безпомощни, чувстват се манипулирани и не знаят как да са държат – да успокоят ли детето или да не му обърнат внимание, да отклонят ли мислите му или да го изслушат със съчувствие. Стоейки пред тази гатанка, те са склонни да приемат всеки съвет.

Когато децата плачат при незначителни поводи, причината за сълзите се състои в това, че те са натрупали стрес и желанието им да се разтоварят е толкова силно, че те не могат да му устоят. В такива случаи всичко може да предизвика сълзи. Ето един пример как безобидните ситуации предизвикват сълзи:

Детето е гладно, иска закуска и майка му му дава последната бисквитка от кутията. Тази бисквитка случайно се е счупила и детето започва да се оплаква. Майката обяснява, че това е последната бисквитка от кутията. Детето изпада в ярост, плаче, крещи за това, че тя е счупена. Ясно е, че няма нищо лошо в това да се предложи на детето счупена бисквитка. В случая вероятно изобщо не става въпрос за нея. Някои родители биха отстъпили пред детската прищявка, тълкувайки я като насъщна нужда на детето и биха отишли до магазина, за да купят нова опаковка с бисквити. Последствие от това на пръв поглед снизходително поведение на родителите (когато те отстъпват пред продължителното ридаене и мрънкане на детето) ще бъде, че тяхното дете ще иска все повече и повече от околните и съжителството с него ще става все по-трудно. И то не защото му се дава твърде много, а защото не е имало възможност да плаче и така да освободи насъбраните чувства.

Детето се чувства по-добре едва тогава, когато му се разреши да плаче толкова дълго, колкото то се нуждае (понякога повече от половин час). Трябва да му се каже: „Щом имаш нужда – поплачи си!“ Грешно е убеждението на възрастните, че децата се чувстват по-добре, ако престанат да плачат. Децата, израснали в среда, в която плачът не се приема, развиват като реакция строги образци на поведение, за да потискат собствения си плач. Подобно потискане на плача води до емоционални проблеми и смущения в поведението. Децата не могат да използват пълния си потенциал и по-късно развиват стресовообусловени болести. Предимствата на децата, които плачат достатъчно, са, че те са емоционално по-здрави, имат по-стабилни отношения с родителите си, по-добро самочувствие и по-добра концентрация. Животът става много по-лесен, когато родителите познават, че плачещото им дете в момента няма проблем и разбират, че не е необходимо да правят друго, освен да бъдат при него и да му предложат пълна с любов подкрепа.

Модели на поведение, Андрю Фулър

Един ден най-сетне разбрах, че всъщност в кабинета ми се въртят едни и същи деца. Вярно, с различни лица, странности и характери, но основните модели се повтаряха почти буквално. След като обсъдих откритието си на семинари със стотици хиляди родители и учители, идеите се избистриха до няколко ясно разпознаваеми модела на поведение.

 

Манипулаторите

Тези деца могат напълно да омаят възрастните и да ги въртят на малкия си пръст. Имат нужда да са в центъра на вниманието и да са най-добри във всичко. В някои случаи тормозят другите деца, но са истински майстори да се правят на „света вода ненапита“ пред възрастните. Бързо нагаждат поведението си според ситуацията, като изхождат от позицията, че целта оправдава средствата.

 

Дипломатите

Тези деца са необикновено умни и безкрайно изобретателни. Денис Белята е типичен представител за този вид. Очароват другите с веселия си нрав, но не знаят кога да се спрат. Никога не се признават за победени.Ако сте родители на такова дете, вечно ще се люшкате между две чувства: смеха и удоволствието от забавлението и желанието да го удушите.

 

Спорещите

Тези деца са ревностни застъпници на справедливостта и равенствотo. Те са енергични и решителни деца с дар слово – смъртоносна комбинация! Могат да превърнат живота ви в непрестанен спор за това кой е получил най-голямото парче и „дали е честно“. Ако ги накарате да свършат нещо, ще трябва да се готвите за отпор и дискусия, сякаш сте в Международния съд за правата на човека.

 

Състезателите

За тях победата е най-важна; готови са да направят всичко, но не и да отстъпят. Държат на своето дори когато е против собствените им интереси, завладени от жаждата за победа. Те имат невероятен дух и биха могли да завладеят целия свят. Или поне вашия дом! Битките може да се водят години наред, което ви оставя с горчивото чувство, че никога не сте се борили толкова дълго… за толкова дребни неща.

 

Смелчаците

Тези деца са любители на силните усещания и обожават предизвикателствата. Смелчаците се познават отдалеч: често накуцват или са бинтовани. Безстрашието им е пословично, но не умеят да премерват рисковете, които поемат. Обикновено са много добри по сърце и изобщо нямат намерение да ви тревожат – тъй като те не изпитват страх, и през ум не им минава, че вие може да се притесните. Отглеждането им е като да упражнявате екстремен спорт.

 

Тихите бунтари

Те са трудни за разбиране, потайни и неорганизирани. Вбесяват родителите си с безучастието и мълчанието си. Те често се затварят в себе си и трудно разкриват мислите и чувствата си. Понякога ви се струва, че изобщо не ви чуват и не разбират какво им говорите. Мнозина от тихите бунтари са много умни и извънредно чувствителни. Някои биха могли да коментират порастването си така: „Детството ми премина чудесно, само дето едва не подлудих нашите“.

Мамо, татко, готови ли сте за първи клас?

Как трябва да се държат родителите с дете, което тръгва в първи клас:

  • Будете го спокойно. Отваряйки очи, то трябва да вижда вашата усмивка и да чува ласкавият ви глас. Въздържайте се да го укорявате и хокате. Сутринта преди училище не е моментът да му напомняте вчерашните бели. Дори и да е оставило разхвърляни играчки, отложете забележката си за след училище.
  • Не го карайте да бърза. Разпределете правилно времето, което е нужно за подготовка на детето за училище. Това е ваша, а не негова задача. И ако не смогва, вината също е ваша. На другия ден го разбудете по-рано – толкова, с колкото е „закъсняло“ днес.
  • Изпратете го сито на училище. До голямото междучасие, когато ще може да закуси, то ще мисли за сандвич или баничка и няма да е достатъчно съсредоточено в часовете.
  • Не се разделяйте с него с предупреждения от рода на: „Гледай да не грешиш“, „Дръж се добре“, „Внимавай да не получиш лоша оценка“ и др. Далеч по-полезно е да пожелаете на детето успех, да го окуражите с някоя похвала и ласкави думи. На него и без това му предстои труден ден.
  • Когато се върне от училище, не го атакувайте с въпроси като: „Как мина днес“, „Какви оценки изкара“. Още по-лоши са ироничните подмятания: „Е, размина ли ти се без двойка днес?“ или „Кажи, двойкаджия, как е успеха?“. Посрещайте детето спокойно, без да го обсипвате с хиляди въпроси. Дайте му възможност да се отпусне. Но ако е силно възбудено и още от прага напира да сподели нещо с вас, не отлагайте разговора за после, изслушайте го – това няма да ви отнеме много време. Помислете си понякога колко е важно за вас самите някой да ви изслуша.
  • Забележите ли, че детето от нещо е огорчено, но не споделя, не го разпитвайте, докато не се успокои. Тогава то само ще ви разкаже всичко. Ако не го направи, след това внимателно се поинтересувайте. Но не се опитвайте да задоволите любопитството си на минутата.
  • Интересувайте се от успеха на детето си в училище, но не и в негово присъствие. А след като чуете забележките на учителя, не бързайте да линчувате ученика. За да направите правилни изводи, трябва да изслушате и двете страни.
  • Не изисквайте от детето веднага след училище да заляга на уроците.Почивка от 2-3 часа просто му е необходима. Още по-добре е, ако вашият първокласник поспива половин-един час. Това е най-добрия начин да възстанови умствените си сили. Най-подходящото време за подготовка на уроците е от 15 до 17 часа.
  • Не заставяйте детето да научи всичко на един дъх. След занимания от 15-20 минути е добре то да си почине 10-15 минути. И ще е чудесно, ако през това време не седи на едно място, а си играе.
  • Не стойте над главата му, когато си приготвя домашните. Дайте му възможност да работи самостоятелно. Но, ако се налага да му помогнете, въоръжете се с търпение. Спокойният тон, подкрепата („Не се бой, ще се справиш“, „Давай, заедно ще успеем’, „Аз ще ти помогна“) и похвалата, дори и да греши, са му жизнено необходими. А иначе бързо ще убиете желанието му да ви търси за помощ в бъдеще.
  • Не правете с него пазарлъци от рода на: Ако ти научиш това стихотворение добре, ще ти позволя да гледаш „Лека нощ, деца“. Тази порочна практика оставя у детето невярно впечатление за целите на неговото обучение. То може да започне да мисли, че учейки, ви прави услуга, за която вие му се отплащате. Освен това обещанието, което давате, може да се окаже неизпълнимо и вие да се озовете в сложна ситуация.
  • Поне половин час на ден посвещавайте само на първокласника, без през това време да се занимавате с домакинстване, с телефонни разговори, гледане на телевизия или разговори с други членове на семейството. Така то ще разбере, че за вас няма нищо по-важно за него, и от радостите и от несполуките му.
  • Изработете в семейството единна тактика за общуване с първокласника. Своите разногласия изяснявайте без него. Ако той има проблем в училище, посъветвайте се с преподавателя му и училищния психолог, потърсете подходяща литература. Не бива да мислите, че всичко ще се реши от само себе си или че постепенно ще натрупате опит. Животът на детето ви не е най-подходящия полигон за експерименти.
  • Помнете, че децата, дори и поотрасналите, обичат преди заспиване да им четат приказки, да им пеят песни или просто ласкаво да ги погалят по главичките. Всичко това ги успокоява, помага им да снемат натрупаното през деня напрежение и да заспят по-бързо. Старайте се преди сън да не напомняте за неприятностите през деня, да не си изяснявате взаимоотношенията, да не обсъждате вчерашната контролна и др. Във ваши ръце е малкият първокласник да се справи с учебния материал успешно и да ходи на училище спокоен, дори с удоволствие.

Превод от руски – статия от: www.kleo.ru

Семейна атмосфера и агресивност

Основна причина за появата на агресивно поведение при децата са лошите семейни отношения. Като резултат от подобни отношения се появяват фрустрации на базови потребности, страх, недоверие, враждебност, които детето много лесно редуцира във враждебни отговори. В подобна атмосфера децата откриват, че агресията е оправдана и че е начин за справяне със ситуациите.

Лошите семейни отношения могат да придобият различни форми, но това, което ги обединява, е отсъствието на любов, загриженост и разбиране на детето. Следните две основни нагласи на родителите имат разрушително влияние върху детето:

  • Нагласа на крайна неангажираност – родителят е зает със себе си и отчужден от собственото си дете: зад тази нагласа се открива образът на „лош родител“
  • Нагласа на крайна ангажираност – родителят е зает с детето по един силно деспотичен и сломяващ начин

Лошите отношения са често свързани с определени погрешни разбирания:

  • Детето трябва да бъде пречупено и сломено
  • Детето трябва да се подчинява безпрекословно
  • Детето трябва да се наказва, за да се предпази от провали
  • Детето не може да определя кое е добро и кое е зло, правилно или неправилно
  • Детето не може да определи само какво трябва да прави
  • Детето не може да изразява раздразнение, гняв, враждебност, ненавист или да мрази
  • Детето трябва да приема решенията на родителите
  • Детето не трябва да подлага на съмнение обичта на родителите, дори когато са несправедливи

Освен посочените съществуват и вярвания, които издават крайна отчужденост и заетост на родителите със самите себе си:

  • Потребностите на детето могат да се пренебрегнат, защото моите/нашите потребности са по-важни
  • Детето трябва да се оправя само
  • Детето трябва да се научи да не ме/ ни безпокои
Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност

СДВХ се определя от квалифицирани специалисти въз основа на определени критерии при условие, че симптомите са били наблюдавани за период от поне 6 месеца.

Прояви:

  • Разстройство на вниманието;
  • Импулсивност;
  • Повишена двигателна и говорна активност;

Разстройство на вниманието

  • Детето трудно задържа вниманието си върху детайлите, допуска често грешки от небрежност;
  • Често ни се струва, че не слуша това, което му се говори;
  • Често не е в състояние да се придържа към инструкциите и да изпълни докрай започнатото;
  • Изпитва трудност при организирането на самостоятелна дейност;
  • Често губи вещи, забравя неща от ежедневието;
  • Лесно се увлича от странични стимули.

Импулсивност

  • Винаги намира отговор на въпрос, дори, да не е верен;
  • Чести промени в настроението;
  • Харесва му да прави неща, които могат да се свършат бързо;
  • Лесно се обижда, но не е злопаметно;
  • Често има чувството, че всичко му е омръзнало и скучно;
  • Без колебание бързо взема решение;
  • Викнете ли – и то вика;
  • Често нагрубява възрастните, обезценява авторитетите;
  • Дете, което непрекъснато изисква внимание;
  • Не се подчинява на общи правила – склонно е всеки път да променя правилата, за да са му удобни;
  • Често се афектира по време на игри и повишава глас;
  • Обича да лидерства, да организира и предвожда останалите;
  • И похвалата, и порицанието му действат много по-силно, отколкото на другите деца.

Двигателна и говорна активност

  • Детето непрекъсната се движи, не може да стои на едно място, спи малко, което още повече снижава прага на контрол и засилва хиперактивността.
  • В никакъв случай не можем да говорим за хиперактивното дете като за дете с интелектуални нарушения – проблемът е в понижена концентрация, а не в липса на такава. Много често такива деца, ако бъдат подложени на правилен оптимален дневен режим, постигат големи успехи и тяхното ниво на интелигентност доста често е над средното за деца на тяхната възраст.
  • С възрастта разстройството преминава (рядко остава след 15-годишна възраст), но не се компенсират загубите, остава неумението му да учи, дефицитът на вниманието. При 15-20% от случаите тези симптоми остават при възрастния индивид. Специалисти казват, че тези деца притежават „двойна феноменалност“ и заедно с определен дефицит имат вродени способности в друга сфера.
  • Проведено проучване при деца на възраст 8-14 години със синдром на хиперактивност показва, че приемът на продукти с високо съдържание на DHA и други мастни киселини значително намалява проявите на хиперактивност, подобрява вниманието, концентрацията, паметта. Два са основните източника на DHA – майчината кърма и рибеното масло. Достатъчен прием на DHA може да се осигури с включването на прясна, богата на мазнини риба, поне два пъти седмично.
  • Друго изследване показва, че оцветители, използвани в хранителна индустрия, водят до хиперактивност при децата. Най-силно въздействие имат жълтите оцветители Е110, освен това вишневият Е112, тартазин Е102, червените оцветители Е124 и Е129, както и консервантът Е211.

Правила за работа с деца с хиперактивност

  • Създайте постоянен режим на детето;
  • Уеднаквете стратегиите на възпитание;
  • Организирайте подходяща среда за работа – да сяда далече от прозореца, от играчките и от други ярки дразнители;
  • Работете с детето в началото на деня, а не вечер;
  • Намалете работното натоварване, разделете работата на по-кратки, но по-чести периоди;
  • Давайте кратки, ясни и конкретни инструкции;
  • Намалете изискванията за акуратност в началото на работата, за да формирате чувство за успешност;
  • Поставете детето по време на занятията до възрастен;
  • Използвайте тактилния контакт (елементи на докосване, поглаждане, потупване);
  • Договорете предварително с детето бъдещите действия и му представяйте възможност за избор;
  • Използвайте гъвкава система за поощрения и наказания.

Съвети:

  • Хвалете детето всеки път, когато е заслужило.Подчертавайте постижението му.
  • Не използвайте думи с негативно значение – „не“, „не трябва“ и т.н. Опитвайте се да предадете същия смисъл с позитивно послание.
  • Говорете сдържано и спокойно. Важно е детето да усеща вниманието и положителната нагласа към него.
  • Поощрявайте всички дейности, които са свързани със съсредоточаване – четене, писане, оцветяване, рисуване и т.н.
  • По време на групови занимания е добре детето да има един партньор. Трябва да се пази настрана от неспокойни, буйни деца. Препоръчително е да се избягват шумните, многолюдните места.
  • Пазете детето от преумора, тъй като тя повишава проявите на хиперактивност.
  • Представяйте възможности на детето да израсходва правилно излишната си енергия – запишете го да тренира, извеждайте го всеки ден да играе навън.
Социализация. Първите дни в детската градина

Детската градина приема всички деца от три годишна възраст до постъпването им в първи клас в зависимост от свободните места, без оглед на раса, националност или обществено положение на родителите.

Една от главните задачи на детската градина е да се грижи за децата, докато техните родители са на работа. Обаче родителите виждат и друга полза, защото детската градина е преди всичко място за възпитание и обучение (социално, двигателно, езиково и др.) и освен това е заведение за предучилищна подготовка. В последните си две роли детската градина от създаването си до днес показва невероятен педагогически динамизъм, който най-често се дължи на мотивиран и високо професионален персонал

Детската градина, чиято основна цел е физическото, нравственото и интелектуалното развитие на детето, на всички деца в нея, неизбежно се сблъсква с техния неравен старт. Не всички деца, в зависимост от социокултурната или семейната среда, са в състояние да се приспособят и да се възползват в еднаква степен от обучението. Всъщност именно на децата от по-проблемни семейства, на които им е трудно да общуват и да се сближават, детската градина може да окаже най-благотворно влияние.

Тя е полезна за всички, но за децата, които имат трудности при общуването или приспособяването, е необходима. Различни изследвания доказват, че колкото по-голям е броят на годините, прекарани в детската градина (до четири години), толкова по-малка е възможността детето да повтаря класове от началния курс. Затова никога не трябва да пренебрегваме социалната и превантивната роля на предучилищните заведения. Нейната цел е да ограничава неравенствата (после ще бъде късно), независимо че, за жалост, детската градина невинаги разполага със средства, кадри или помещения.

Как да се предпазим, съвети към децата

Първо правило:

НАУЧИ ТЕЛЕФОНА НА ПОЛИЦИЯТА И НАЦИОНАЛНИЯ  ТЕЛЕФОН  112!

Второ правило:

С помощта на мама и татко, учители и близки опознай района около дома си, училището и местата, където играеш. Разбери на кои съседи можеш да разчиташ. Запомни номера на домашния си телефон, както и по-важни телефони – на съседи, на роднини и близки на семейството хора.

Трето правило:

За всяко излизане от вкъщи искай разрешение от родителите или от баба и дядо.  Казвай винаги къде и с кого отиваш. Ако вкъщи няма възрастен човек и излизането е наложително, обади се на други близки или съседи.

Четвърто правило:

Не приемай лакомства, играчки или други подаръци от непознати. 

Пето правило:

Не приемай покани да те возят в коли, на мотоциклет. Отдалечи се по-бързо от превозното средство и, ако някой тръгне след теб, викай силно: „Помощ, помощ!”.

Шесто правило:

Не приемай покани от непознати за сладкарница, кино или гости.

Седмо правило:

Не приемай покани от непознати на улицата или в парка, да играете на криеница или да търсите с тях изчезналия им домашен любимец.

Осмо правило:

Не позволявай да те галят, прегръщат или целуват други, освен най-близките. 

Девето правило:

Запомни, че не всички възрастни са добри. Между тях има и лоши хора. Когато някой възрастен ти се стори подозрителен, веднага избягай от него.

Десето правило:

Когато в беда е друго дете, веднага потърси помощ от възрастни хора. Най-добре е да се обърнете към родители, учители, съседи или полицаи, ако наблизо има такива. Избягвай да играеш само навън. При игрите навън е добре да сте в група от поне три деца. Тогава опасностите са по-малко. Не играйте на усамотени места.

 

КОГАТО СМЕ САМИ У ДОМА

Първо правило:

Когато оставате сами у дома, проверявайте всички прозорци дали са затворени и дали външната врата е заключена.

Второ правило:

Ако някой ви се обади по телефона, не споделяйте, че сте сами. Може да кажете, че родителите ви не могат да се обадят, защото се къпят или спят, или са заети в момента и попитайте какво да им предадете. 

Трето правило:

Ако няма никой вкъщи, по-добре не се приближавайте до вратата и не приказвайте с непознати.

Четвърто правило:

Ако усетите, че някой се опитва да влезе у дома, позвънете на съседите, а ако нямате телефон – викайте за помощ през прозореца или балкона.

Пето правило:

Ако усетите, че някой разбива външната врата – позвънете в полицията на тел. 166 или на тел.112, опитайте се да привлечете вниманието на съседите с викове. 

Шесто правило:

Не влизайте в дома си, ако някой стои зад гърба ви – отидете при съседите и ги помолете да ви придружат до вратата, като в тяхно присъствие влезете.

Седмо правило:

Когато пускате близки и познати  у  дома си,  бързo затваряйте и заключвайте вратата след тях.

Животът

Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха, Джордж Гарлин

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме по-малко. Имаме по-големи къщи, но по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме телевизия твърде много, и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяване, но не знаем как да живеем.Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме до луната и се върнахме, но ни е трудно да пресечем улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини но не и душевните. Правим по-големи, но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.Подчинихме атома. Но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват все повече копия, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, на големите мъже и дребните души, на лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси, еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло, на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, което има много на витрините и малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас и да го споделите, но също и просто да натиснете „изтриване“.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Кажете блага дума на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва дори стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те“ на любимите си, но най-вече – наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когото идва от сърцето. Дръжте се за ръце и ценете моментите когато сте заедно, защото един ден или може би още утре този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха!

От Джордж Гарлин

Десет заповеди към родителите
  1. Не унижавайте детето си.
    Когато възкликваме: „Как можа да го измислиш!“ или „Ама че си идиот!“ или „За нищо не те бива!“, ние нараняваме себепредствата на детето.
  2. Не прибягвайте до заплахи.
    Заплахите също отслабват представата на детето за себе си. Казваме: „Ако още веднъж направиш това, мисли му!“ или „Ако пак удариш брат си, мама така ще те напляска, че ще има дълго да го помниш!“ Всеки път, когато заплашваме детето, ние го учим да се чувства неуютно, да се бои от нас и да ни мрази.
  3. Не корумпирайте детето си.
    Ако се намирате в магазина или супермаркета, където майките пазаруват с малките си деца ще чуете как първите дават, а вторите приемат най-различни обещания за награда, които са си чисти „подкупи”. Детето нервира майка си като взема разни пакети и кутии и разбърква рафтовете. Изтощената майка му обещава: „Ако си послушен и не пипаш нищо, ще ти купя една играчка.“ Подобно обещание е идеалният начин да го научи да шантажира другите и най-напред нея самата. А това никак не е полезно нито за добрата себепредстава на детето, нито за формирането му в самодисциплинирана личност, която уважава чуждите права.
  4. Не изтръгвайте насила добрите решения
    Много често чуваме майки да казват на децата си: „Обещай ми друг път да не правиш така!“ Децата веднага се съгласяват, но след малко постъпката се повтаря. В такива случай майката много ядосана едва прикрива гнева си и обвинително възкликва: „Но, нали ми обеща!“, без да знае, че за децата обещанията нямат никакъв смисъл. Обещанието, както и заплахата се отнасят за бъдещето. А малките деца живеят в настоящето. Ако детето е по-чувствително, изтръгнатото от него обещание само ще го накара да се чувства виновно, защото не го е изпълнило. Или, ако не е особено чувствително, ще го научи да бъде цинично и да замества истинската промяна в поведението си с нищо незначещи обещания.
  5. Не закриляйте прекалено детето си.
    Когато майката закриля прекалено много детето си тя го научава на следното: „Ти не можеш да направиш нищо сам. Трябва непрекъснато да бъда близо до теб и да се грижа за всичко.“ Повечето родители като че ли се доверяват твърде малко на децата си. А девизът им би следвало да бъде: „Никога да не върша това, което детето може да свърши без чужда помощ.“
  6. Не бъдете многословни.
    Колкото повече обяснявате, толкова по-малко ще бъдете разбрани. В тази насока е поучителен въпросът на едно петгодишно дете: „Татко, защо винаги ми отговаряш толкова дълго, след като аз ти задавам толкова кратък въпрос?“
  7. Не изисквайте незабавно и сляпо подчинение.
    Да предположим, че съпругът ви каже: „Зарежи това, което правиш, и веднага ми донеси чаша кафе!“ Вероятно по-скоро ще ви се прище да му хвърлите чашата в лицето. Е, вашето дете изпитва същото чувство, когато искате от него веднага да прекрати играта, която го е погълнала, и да изпълни нареждането ви. Дайте на детето време да реагира. Уведомете го: „След малко трябва да прекратиш играта, защото ще обядваме“ и др.
  8. Не глезете детето и не бъдете прекалено снизходителни към него.
    Глезенето на детето и изпълняването на всичките му молби води до това, което много родители наричат „развалям“. Всъщност родител, който лесно отстъпва на детето си, се страхува да каже „не“, да прояви твърдост по отношение на вече определени граници, като по този начин създава у него впечатлението, че всички правила са разтеглени и относителни и че достатъчно да „панапъне“ малко, за да се поддадат.
  9. Бъдете последователни в налагането на правила и закони.
    Ако в понеделник безгрижно майката прощава всичко на детето, но го наказва за същите грешки във вторник, ефектът ще бъде както при автомобилиста, за когото червеният светофар днес означава „премини“, а утре – „спри“. Детето има нужда от последователност в предевяваните към него изисквания и поне минимална сигурност за онова, което се очаква от него.
  10. Не въвеждайте правила, които не са съобразени с възрастта на детето.
    Не очаквайте от двегодишно дете да се подчинява като петгодишно. Изисквайки зряло поведение, на което то не е способно, вие спъвате развитието на предствата му за себе си.